Снощи бях на представянето на една книга с разкази и на една поетична в Читалище "Николай Хайтов".

 Тръгнах за срещата час по-рано, но пристигнах със закъснение. Не живея близко до мястото, денят беше петък и с таксито попаднахме в поредното задръстване.

 Оставих шофьора да избере маршрута, за което той съжали, а аз - не.

 Попаднахме в задръстване и в опитите си да избегне дългите неподвижни редици автомобили шофьорът на такси хлътна в едни малки улички. Те също се оказаха задръстени и нещо повече - тук-там затворени заради ремонти.

 Така, без да иска и за знае, момъкът зад волана ме преведе на бавен ход през точно онези улички, за които най-често говори Лубара в разказите си, които съм кръстосвала напред-назад хиляди пъти.

 Шофьорът се тюхкаше, че заради него ще закъснея, съжаляваше за избрания маршрут, потеше се от притеснение, а аз се усмихвах все по-широко. Защото по стачание на обстоятелствата, за да "вляза" в книгата на Любо, преминах първо през живите декори на случките и събитията.

 Поначало съм скептично настроена към желанието да се издават книги на хартия - страданията на едно дърво по този начин често не свършват с отсичането и преработването.

 А се радвам, че пуснахме "Лодки през зимата" по вода и им желая искрено, дълго и успешно плаване към читателя. Защо? Защото в разказите на Любо виждам един начин на живот, който трябва да живее; един поглед към човека, който си заслужава да бъде повторен; едно пътуване, което си струва да бъде разказано.

 Получих и автограф.

 

 Защо поисках да ми напише нещо тъжно? Ами... чудех се дали може.

 Това, което ценя в умението на Любо да се връща към миналото е отсъствието на типичната за носталгичните пътувания болка, тъга и усещане за безвъзвратно загубено. И животът, който блика от спомените, защото те са точно това - минал живот, който винаги остава в нас, който си струва да помним и преживяваме отново, без да искаме да се повтори.

 Защото днес иска от нас да създадем нови спомени за бъдещето.

 Поздрави, Любо!

 P.S. Що се отнася до въпроса дали си успял да ми напишеш нещо тъжно, то отговорът ми е: "Не, не успя!"

mamas - Слава познавах отпреди, а с Любо се видях за пръв път наяве ;-))) И веднага ме позна - лозенската кръвчица на вода не става. Радвам се за него, радвам се и за двамата - на добър час на книгите им. И не може да пише тъжно той, не!

за двете книги. а и да публикувам снимките.

вярно не може да пише тъжно :-)))

Честита книжка! Няма да се срещна с автори наяве, но книжки ще намеря начин да имам :), а то това е и по-важното :))))

може да стане насън :-). в литературата всичко е възможно.

Леле, rummi, кой ден сме днес. Е, това е вече тъжно, успях, щом чак сега виждам това.
А за дървото, отсечено, какво да правя , тя втората книга е готова. Ама там да знаеш, няма ала-бала, само истински истории.
Е, шашави са. Затова заглавието е:
" ШАНТАВИ ИСТОРИИ ".
Ами авторът шантав, какво друго искаш.
Поздрави, как съм писал, какво съм писал, добре, че ми припомни, бях се ошашавил. Такова внимание, къде и кога е било!

кой ден сме, коя година сме... има ли значение? нали е наш ден и наша година, на шантавите хора, които живеят днес!

публикувай, не спирай!