Цял ден когато ми е възможно слушам новини от бедстващите райони. По радиото. Видях и репортажи по телевизията, гледката е смразяваща. Чух гласа на жена от къща, залята от вода.

 

Окажем ли се на пътя на природните стихии, осъзнаваме колко сме малки и безсилни. Колко крехки са уютът и спокойствието ни. Как животът ни може да зависи от минути и секунди и бързината на протегнатата за помощ ръка.

 

Усещането ми е, че държавата прави всичко възможно. Доколкото е възможно. Силата не е всесилие, колкото и да ни се иска когато се надяваме на най-доброто в условията на най-лошото.

 

Тепърва ще се правят анализи на ситуацията, но се надявам да направим крачката назад или напред, според както е посоката, към стабилните устои на държавността и стопанисване на ресурсите от държавата. Защото не всичко е за частни ръце, защото язовирите не са рибарници или курортни обекти, а водоеми, от чието стопанисване зависят човешки животи.

 

Дано бъдем благодарни за усилията на всички, които работят за спасяването на нашите братя и сестри.

 

Дано бъде максимално лек пътя на всички преживели ужаса към нормално ежедневие.

 

И вие, които си отидохте от нас - да почитаме паметта ви.

 

Когато навремето бях в много трудна ситуация, един доктор от Бряг на Слоновата кост ме утеши със стара тяхна пословица: "Не е леко да се носи тежко."

 

Не е леко.

 

Тежко е.

 

Става по-леко само ако колкото се може повече хора участват с двете си ръце, с ума си и сърцето.

"Става по-леко само ако колкото се може повече хора участват с двете си ръце, с ума си и сърцето."
Цял ден съм като болна.

тежко ми е.

Така е. И аз се надявам да не започне отново масово мрънкане. И поне веднъж да покажем човешка солидарност пред лицето на стихиите.

Поздрави за постинга! Много е човешки. И разумен. Тук рядко има такива.

все си мисля, че трябва да сме способни на съпричастие, съчувствие и единодействие.

както и да успеем да кажем "Благодаря" на тези, които работят в засегнатите райони.