Едва седмица беше минала от чудодейното преобразяване на Илинка и мъжът й замина в командировка, а дъщерята отпраши на село при баба си. Докато Джоро напусна семейното огнище със съжаление, то Корнелия хукна презглава, като че ли се спасяваше от бедствие. Новата обстановка в къщи направо я ужасяваше и докато преди просто я дразнеше да има у дома си майка – комбинация от слугиня и сянка на действително живеещите живота си хора, то самата мисъл да се натъква непрекъснато на царствено движещ се секс-символ караше косата й да настръхне.

И така, Илинка остана сам-самичка и както обикновено при такива случаи събра от всичките стаи прането и започна да го пъха в пералнята. Ако имаше зрител на гледката, той щеше да забележи, че цялата обстановка този път беше някак заредена с вътрешно електричество, пращеше по шевовете и направо пушеше на моменти. Илинка сипа прахта, затвори вратичката, натисна копчето и като хипнотизирана отново се настани пред пералнята – този път в люлеещ се стол, в ленивата и предизвикателна поза на съзнаваща превъзходството си жена. Беше зарязала упражненията за фигурата като напълно ненужни и беше включила радиото, по което точно в този момент бяха пуснали любимата й песен: “Аз съм твоята царица, ти си моят верен принц”. Лекото несъответствие в монархическите рангове не смущаваше нито изпълнителката, нито слушателката. Пералнята направи първия си кръг и ...

Илинка изобщо не чу как песента свърши и по радиото затече някакво икономическо предаване, която тя никога до момента не беше слушала. Освести се чак след центрофугата и първата мисъл, която мина през главата й беше: “Дяловото преразпределение на активите за тази година бележи ускорени темпове на ликвидност”. Да, звучеше толкова естествено и някак подразбиращо се от само себе си, особено като се имаше предвид консолидацията на капитала ... Момент, помисли си Илинка, ето една ниша ... И без въобще повече да мисли вдигна телефона.

След точно две седмици и половина Джоро изтощен слезе от колата пред входа на блока си, ритна входната врата и изкачи пеша стълбището до етажа си – ей така, от някаква мисъл ли, енергия ли, що ли, която го тласкаше и пришпорваше нагоре и нагоре. Спря пред вратата на жилището си и замръзна. Цветът на вратата беше друг, шпионката беше друга, звънецът беше друг и като капак на всичко на табелката вместо познатото “Семейство Къткови” пишеше “Център”. И толкоз. Без обяснения какъв център и на какво център. Обля го студена пот. От възмущение Джоро се изплю върху изтривалката в бледо розови оттенъци След това явно му дойде друга мисъл, защото замаза наплютото с подметката на  обувката си, стъпи отгоре за по-сигурно и натисна звънеца.

Все едно само него бяха чакали, вратата се отвори и в рамката изникна девойче със спретната външност и попита със сладко звънливо гласче:

-          Вие по какъв въпрос?

-          Въпрос ли? – каза Джоро, леко объркано, леко възмутено, леко обидено. Аз съм Джоро

Кътков.

-          Да, разбира се – разцъфтя девойчето в щастлива усмивка. Очаквахме ви. Първата врата

в дясно, моля.

Джоро беше прехвърлил фазата на мисленето и сега само действаше. Премина през един коридор който само по размери и форма напомняше неговия и отвори първата врата в дясно, която винаги се беше явявала вратата на собствената му кухня. Вътре само пералнята напомняше за предишното предназначение на  помещението. Но най-голямата изненада беше малкото бюро, компютъра и стола на колелца, на който седеше ... Илинка.

-          Здравей, Джоре, и добре си ми дошъл – каза Илинка някак любовно, но и някак делово.

Тя се наведе през бюрото да го прегърне, наведе се и той и видя до компютъра да се мъдрят две снимки – едната негова, бяха го снимали преди години до един язовир с въдица и грамадна риба (и двете чужди, само колкото да има алиби пред Илинка, а третото чуждо нещо заради което беше наел бунгалото беше в розов панталон сред възхитената публика). На другата снимка можеше да се види Корнелия като бебе.

-          Джоре, Джана ще те придружи до жилищната част – ласкаво, но и решително произнесе

Илинка, така че същите тези думи на Джоро му прозвучаха като “Айде тръгвай, че съм заета.” И Джорето покорно тръгна след девойчето, което явно се казваше Джана и се беше появило кой знае как точно когато Илинка свърши да говори.

Жилищната част се оказа съседната гарсониера, която от известно време се опитваха да дадат под наем, но нещо все не ставаше. Джорето влезе и се опита светкавично да се ориентира в обстановката. Повечето от мебелите им бяха тук, подредени поновому. Той първо влезе в кухнята – организмът му се нуждаеше преди всичко от подкрепа, ако не морална, то поне алкохолна. Намери бутилката си ракия кажи-речи точно там, където си я беше оставил и опъна една яка глътка. След това, с бутилката в ръка потърси с поглед фотьойла си, дотътри се до него и тежко се тръсна отгоре.

В точно този момент влезе и Илинка. Чак сега Джоро забеляза, че беше облечена в костюм – дреха, с която можеше да се закълне че не я е виждал. Седна на дивана, погледна го право в очите и каза с глас, от който на Джоро му прималя:

-          Джоре, точно след час логопеда е свободен. Имаме късмет, при него има доста

навалица. Записах ти час – ползваш намаление.

На Джоро му притъмня пред очите. Беше му дошло твърде много. Не знаеше какво е това логопед, но явно първо беше мъж, а второ – някакъв пед. Това му навя все лоши мисли, но вътре в себе си усещаше, че съпротивата хич не е на място. Опъна още една яка глътка ракия и тъкмо събра красноречие да поиска още информация, когато Илинка продължи:

-          Знаеш какви са медиите, Джоре. Как се интересуват от нас, успелите хора. И как все се

опитват да изкарат, че печелим ли пари, значи културата ни е ниска – след което придърпа полата си надолу и продължи вече с друг тон, все едно говореше радиото – Сега наш приоритет е да градим имиджа на центъра като място, което предлага пълен цикъл услуги за развитието на индивиди, които са поели съдбите си здраво в свои ръце и които произволните колебания на икономическата конюнктура не могат да дисбалансират. Защото са стъпили здраво на краката си. Защото гледат напред. Защото инвестират в себе си. Защото ...

Най-накрая Джоро заплува в свои води. Докато Илинка говореше като някоя от ОНЕЗИ реклами, той естествено губеше ума и дума, но сега, когато я подкара като радио, той реши тутакси да смени програмата:

-          И какъв център?

-          Нашият, Джоре.

Да-а-а. Оказа се, че за има-няма две седмици Илинка беше успяла да преустрои апартамента им в Център, и сега в едната спалня работеха на две смени логопеди-специалисти, в детската стая и банята се трудеха корифеи по физическата форма, в хола се оформяше визията на вече проговорилия без дефекти и перфектен физически индивид с помощта на дизайнер, фризьор, маникюрист и той същият накрая излизаше през вратата практически съвсем друг.

-          Засега само външно – мечтателно, но твърдо въздъхна Илинка. Защо ли все забравяме

Душата? И тръгна към кухнята си-офис. А Джоро изчисли, че има достатъчно време да вземе душ и да се преоблече, за да бъде навреме за логопеда. На закачалката го чакаха ризата и сакото – СНЕЖНОБЕЛИ И БЕЗУКОРНО ЧИСТИ.