Гласът на разума изпълва ме с тъга.

Той тихо ми нашепва,

че моите мечти са прах,

че моята любов е сън,

че не си струва да преследвам

примамливите сънища, родени

от слънчевите откровения

на несподелени тайни...

...и една презряла любов се откъсва

и пада от клона...

Дълго, безкрайно

сочният плод се е люшкал

сред въздух, светлина, синева,

докосвал е слънцето с грапава кожичка

и е мечтал да се слее

с безкрайните пухкави облаци.

...но тежкото, зрялото пада надолу,

а горе остава неутолимата жажда...

Някъде горе високо

дървото на любовта

пак цъфти.