Парадокс е, че погребват живия

и оставят мъртъвци да крачат

по Земята.

Или не?

Или към небето

политат живите

а тези - пръст

от пръстта -

остават близо

до земята.

 

 

 

 

Парадокс

Константин Павлов

Темата е за себеподобните.

Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.

Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.

Някога все пак ще ме достигне.

Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство -
равни дози сладост и омраза.)

Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)

Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.

В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.

И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.

Прочетох го сега едва след смъртта му. Не ми напасна поезията му, а казват че е един от най-великите. Аз обаче не харесах стиховете му. Оцених ги, но не ги харесах, грубички ми идват, съжалявам:(
Вечна му памет!

по всякакъв начин.

за да почитаме някого, не трябва непременно да го харесваме, мисля.

pri Vmir pitashe za koi № obubki nosia , 45 , no ako shte mi kupuvash zimni, she veshe si nablijava studa, neka da sa 46 . Predvaritelno ti blagodaria mila , ne sam pritentsiozen za tsviat, no za predpochitane e da sa cherni !

благодаря за бързия отговор.

те сигурно просто живеят там през цялото време.

срам ме е , че в момента не мога да се сетя за името на един съвременен български поет, даваха филм за него по телевизията, и не мога да забравя думите му: "Аз не толкова писах поезия, колкото живях поезия."

P.S. Сетих се - Радко Радков :-)

На земята винаги остават само мъртвите..Нека да не се заблуждаваме, че сме живи..Истинския живот ни предстои но за да го постигнем е необходимо да минем през страданията и надеждите на този.

звучи интересно и бих прочела повече по темата.

а последният Ви постинг за смеха си го отпечатах на хартия, за да мога да го прочета по-внимателно. въпреки че все още не разбирам защо и какво ме впечатли :-)

освен, че обичам да се смея - но това не е обяснение.

Не е само парадокс да се погребват живите,то си е нечовешко престъпление.
Към небето могат да политат само живите -неумъртвилите душите си.Другите просто вегетират близо до Земята.
Поздрави!

това по-горе го написах като един въпрос (към себе си) за това какво е живот, какво е смърт.

на въпроса към себе си.А за моя късмет не знам,може и да си права.
Поздрави!

които може би са ценни повече като въпроси - да си ги задаваме и да намираме различни отговори, защото истината е понятие широко и включва в себе си истините на много хора.

Най-лошо е когато се вземаме на сериозно...Живота си е умение да се наслаждаваме на всеки миг и да не си пречим един на друг...

отдавна съм наясно, че ухилената ми физиономия прави изключително лошо впечатление. наскоро даже разбрах, че понеже все пускам шегички, на работното ми място не ме вземат насериозно.

като се замисля, има и плюсове. по улицата често ми се усмихват напълно непознати. деца понякога ми подаряват ценни предмети (изваден от собствената ти уста почти цял бонбон е ценен предмет, нали?)

така че докато някои продължават да пеят, аз ще продължавам да се усмихвам и да се смея. явно такава ми е природата, а от нея няма как и къде да избягам.