Ех, колко светла беше утринта,
как пълнеше роса очите,
а после падна и мъгла -
от щастие ли, от мечти ли?

 Вървях, а може би седях,
или пък крачех през полята -
не бих могла да кажа и сега -
че споменът ми е платно без мачта.

 Не исках да говоря може би
или пък вятър пееше в ушите
около мене всичко се стопи
остана светло да тупти в гърдите.

 Събудих се или заспах.
Не помня. Беше много рано.
Попитах някого или разбрах?
Не търся отговора само.

 Дали си струваше да оградя
с черупка здрава спомена тогава,
или дошло е време да стопя 
преградата, която между нас остана?

и защо да ти е отговор, като имаш толкова въпроси...

отговор... ами понякога трябва и отговор да има :-)